Трифон Зарезан
| Трифон Зарезан | |
 Икона на свети Трифон от XVIII век | |
| Други имена | Ден на лозаря, Трифоновден, Зарезановден |
|---|---|
| Вид | Християнски и народен |
| Значение | припомня идването на пролетта |
| Дата | 1 февруари (грегориански и новоюлиански календар) 14 февруари (юлиански календар) |
| Трифон Зарезан в Общомедия | |
Трифон Зарезан (или Трифоновден) е християнски и фолклорен празник в чест на свети Трифон, мъченик от средата на III век. Един от популярните празници в традиционния български празничен календар, Трифон Зарезан е известен и с различни други наименования: Ден на лозаря (в секуларистичен контекст), Свети Трифон, Зарезановден, Трифон Зарезоя (в Поморавието), Трифон Чипия (Котленско), Трифон Пияница (Охридско, Тетевенско). Трифоновден е смятан за празник на лозарите, винарите, соколарите, градинарите, бъчварите и кръчмарите.
Повечето християнски църкви, включително Българската православна църква[1] от 1968 година насам, отбелязват Трифоновден на 1 февруари. За съвременните църкви, използващи Юлианския календар, Трифоновден е на 14 февруари. На тази дата продължава често да се отбелязва в България и светският празник на лозарите.
Във фолклорната традиция това е първият от поредица последователни празници, наричани Трифунци – Трифоновден (1 февруари), Сретение Господне (2 февруари) и Свети Симеон (3 февруари).[2] Тези празници се свързват с вълците, които се чифтосват по това време, като се извършват определени ритуали – не се използват ножици и нощвите се държат затворени (за да не стоят затворени челюстите на вълците през годината) и не се върши никаква работа (който работи в тези дни, привлича върху себе си нападения на вълци).[2]
Имен ден[редактиране | редактиране на кода]
Трифон Зарезан е имен ден за хората с име Трифон и производните или сходно звучащи имена, като Трифона, Трифко, Трифо, Трифул, Трифа, Трифка, Труфка, Трифула, Тричко, Тричо, Тричка, Траян, Траяна, Фуне, Фунчо, Радка, Рачо.
Народни обичаи[редактиране | редактиране на кода]
Легендарни връзки на свети Трифон с лозарството[редактиране | редактиране на кода]
В традиционния български фолклор празникът Трифон Зарезан е свързан преди всичко с лозарството, като светецът е смятан за покровител на лозарите, градинарите и кръчмарите.[2] Дори в старата църковна иконография светецът понякога е изобразяван с косер в ръка.[2]
Той е сред най-устойчивите, но и най-противоречиви и сложни по своята историческа същност обичаи в българския народен календар.[източник? (Поискан преди 9 дни)] Това е трудов обичай, свързан с първия стопански процес в годишния цикъл на обработка на лозата – пролетната ѝ резитба.[2] В българския народен календар има и други важни трудови празници, свързани с лозарството и винарството. Така нареченият Кършовден, когато се окършват ненужните лозови пръчки, за да не отнемат силата на лозата, се свързва с деня на св. св. Константин и Елена (след прецъфтяване на лозата). По Костадинов ден във Видинско или по Петровден в Старозагорско започват да връзват младите лозя с лико. Новото грозде се освещава в църква на Голяма Богородица или Преображение. Гроздоберът Виноберма се оповестява официално след Кръстовден. Всички тези гранични периоди в отглеждането на лозата и производството на вино са повече или по-малко обичайно и ритуално отбелязани в народната традиция, като са прикрепени към определен календарен светец.
Единствено обредът на св. Трифон стои пряко свързан с резитбата на лозите и това е дало основание на българските учени М. Арнаудов, Хр. Вакарелски, Д. Маринов, Ц. Гинчев да му определят по-специално място в календарната система на българите.[източник? (Поискан преди 9 дни)]
Изследванията с право свързват образа на светеца с трансформация на старите богове Сабазий, Дионисий, Бромий, Бакхус, Ликург. Лозарският празник на св. Трифон продължава стара земеделска традиция в нов вид, с християнизирането на източноевропейските територии. Неслучайно началото на февруари е онзи календарен период на границата между зима и пролет, в който са съсредоточени преходните карнавални игри, свързани със събуждането на вегетацията и с умиращите и отново възкръсващи богове на природата.[източник? (Поискан преди 9 дни)]
Св. Трифон е познат и в другите балкански страни, той е закрепен в православния календар и е свързан със смяната на сезоните от зима към пролет. В една молитва от 1690 г. (сръбска редакция) за св. Трифон, се говори, че светецът помолил бога да изгони гъсениците и другите насекоми от лозята и градините и бог сторил това чрез своя ангел. В друг сръбски ръкопис от 16 – 17 век се казва, че против насекоми по ниви и лозя трябва да се запалят кандилата на св. Трифон и посевите да се поръсят със светена вода, като се чете молитва на св. Трифон. В Молдова и Буковина е позната легендата за св. Трифон и Богородица, но в тези райони светецът няма връзка с лозарството. В Румъния празникът се нарича „Трифон на червеите и гущерите“, спазва се забрана за работа, за да има плодородие по посевите. Гърците в Епир правят на деня на св. Трифон колачета, които търкалят по лозята и градините, като казват: „Трифоне, плодородниче, ела в лозето ми и в нивата ми, да ядем и да пием“, като обичаят се спазвал за общо плодородие.
Зарязване[редактиране | редактиране на кода]
Основна традиция на Трифон Зарезан е символичното зарязване на лозята. При него мъжете, обработващи лозя, отиват в тях, носейки специално приготвена храна – хляб, който може да бъде квасен или пресен, със или без украса; цяла кокошка, пълнена с ориз или булгур;[2] туршия, луканка, „бабяк“ (напълнен стомах с месо) и др. Освен това се занася и бъклица с вино[2] или ракия, украсена с чимшир, здравец, бръшлян, вързана с червен конец. На някои места на лозята се носи и светена вода и пепел.[2] Храната се отнася в специално подготвена нова вълнена торба.[2]
Зарязването се извършва с косер, който предварително се почиства и се наточва добре. В традиционната култура рязането на лозята е изключително мъжка дейност, жени не се допускат. Така се обяснява и особеното табу за жените през този ден, да не пристъпват територията на лозята „защото не е женска работа и за да ражда лозето“ (Рила, Дупнишко), както и да изобщо да режат, тъй като „свети Трифон на този ден си отрязал носа“ (Момчилово, Провадийско).
При самото зарязване всеки стопанин на лозе се прекръства, отрязва с косера си по три пръчки от три лози, прекръства се отново и полива зарязаните лози с бъклицата.[2] На места ръсят със светена вода от трифонденския водосвет. В с. Виница, Варненско, виното от бъклицата се плисва в средата на лозето „за берекет, така да тече виното“. В с. Гореница, Врачанско, при поливането благославят „както тече виното, така да расте гроздето“. В Лясковец на Морава мъжете свалят калпаците си и ги окачват на чуканите, за да е много и черно гроздето като тях.
В Югозападна България зарязването се извършва винаги от двама души, а благославянето се превръща в ритуална игра с точно определени действия и думи. Мъжът, който реже, застава в единия край на лозето, а вторият мъж е скрит зад някоя лоза, в другия край на лозето.
Първият реже всички пръчки и казва:
- „Добро утро, Трифоново лозе!
- Да си пълно с грозде!
- Болести и буболечки,
- ветрове и градушки,
- вънка от лозето!“
Скритият мъж се обажда:
- „Трифон у лозето!“
Първият мъж отново казва:
- „Трифоне, чух те, тука ли си?“
Скритият мъж отговаря:
- „Тука, тука!“
Първият пита:
- „Къде си, че не те виждам?“
Скритият отвръща:
- „Не се виждам, от черно и бело грозде.“
Практиките с лозовите пръчки са едни от най-съществените, наред със зарязването, поливането с вино и благословиите. Те са важен атрибут на празника. Оставят се обикновено на лозето, за да не се „дигне берекетът“ от него. В Северна България, в селата покрай Дунав, пръчките се хвърлят в реката, за да тече виното така, както тече Дунава. Една от пръчките винаги се свива на венец, който се поставя на калпака, около кръста или през рамо. От лозови пръчки се приготвя и „короната“ на лозарския цар.
Избор на цар и връщане в селото[редактиране | редактиране на кода]
След зарязването лозарите от цялата местност се събират на обща трапеза с донесената храна, която обикновено става край пъдарската колиба или оброк.[2] На земята върху дълги пешкири се нареждат питите, кокошките и другата донесена храна, както и бъклиците с вино.[2] Голяма китка от босилек, в която са втъкнати три лозови пръчки, се слага в средата.[2]
При сядането на трапезата един лозарите се избира за „цар на лозята“ или „Трифон“.[2] Най-старият и уважаван лозар взима китката и казва: „Който е честит, нека поеме китката и бъде цар!“[2] Всеки има право да вземе китката, но обикновено младите отстъпват на някой възрастен и опитен лозар и особено на този, който вече е „царувал“ и през неговото „царуване“ е имало не градушки или суша, а плодородие. Щом той поеме китката, останалите му честитят „царството“ и угощението започва.
След края на трапезата в лозята лозарите се връщат шумно в селото. „Царят“ е окичен с венец от лозови пръчки, който носи на главата си, и с друг венец, който слага през раменете си.[2] Той сяда на колесар, теглен от останалите лозари, или е носен на раменете от тях и под звуците на гайди, гъдулки и тъпан цялата група се отправя към селото или града.[2] Там те обикалят по улиците и спират пред всяка къща, като стопанинът ѝ трябва да изнесе вино в бял котел. Той дава да пие първо на царя, а след това и на останалите, а останалото вино излива върху царя с благословия.[2] След като стигне до своя дом, царят се преоблича с нови дрехи и, все так окичен с венците на главата и през раменете си, сяда на дълга трапеза да посрещне гости и хората от цялото село (градска махала).[2] На някои места царят коли и като курбан за плодородието на лозята овен или вол.[2] Затова за цар на този празник се избира заможен човек.[2]
Хорото, със своя смисъл на ритуално обиграване на територията има ключов характер при празника. Хоро играят мъжете на лозето със забучени в пояса или свити на венец лозови пръчки. Хоро се играе на общата трапеза на лозята, хора и ръченици се играят по пътя от лозята до селото. Накрая в средата на селото, на мегдана, се играе т. нар. Зарезанско или Трифонско хоро. Хороводецът, най-често „царят“, държи в ръка бъклица или котле с вино и с лозови пръчки (Варненско). „Мъжкото хоро“ (в което участват само мъже) се играе с бъклица с натопени лозови пръчки, а „коркорбашията“ (водачът) върти по особен начин отрязаните пръчки (Първомайско). Материали от българското село Карадър, Лозенградско (днес Турция) сочат една много старинна форма на ритуално хоро в чест на св. Трифон т. нар. „босо хоро“, при което участниците играят без цървули, боси, независимо от студа.
Други обичаи[редактиране | редактиране на кода]
На Трифоновден се извършват и някои други ритуали, несвързани с лозарството. На някои места (Белоградчишко, Монтанско) се приготвя специален хляб, който се прекадява и се слага в храната на добитъка, за да не го нападат вълци. В Софийско, Ботевградско и Ломско на палешник се поставят въглени, наречени на различни селскостопански продукти, които се оставят за времето на Трифонците зад вратата и напълно изгорелите въглени предричат добър добив на съответния продукт през годината. В Родопите на Трифоновден се извършва ритуално заплашване на нераждащите овощни дървета, че ще бъдат отсечени, а бездетни мъже са ритуално порязвани три пъти по врата.[2]